Кучето Пурко и отвлечената джапанка
Сутрин. Още не съм си изпила кафето. Мозъкът ми е на режим „зареждане… енергоспестяващо зареждане“. Тръгвам към банята и тогава го виждам.
На пода има една джапанка.
Само една.
Другата я няма.
Стоя и гледам. Мигам. Мигам много настоятелно повторно. Проверявам дали не съм объркала броя. Не. Снощи бяха две. Категорично две. Двойка. Комплект. Чифт.
Сега е останала една самотна джапанка, изоставена от съдбата и живота. Попаднала незнайно къ… всъщност, имам предположение, не е толкова незнайно.
Поглеждам към Пурко.
Пурко лежи. Спокоен. Отпуснат. С изражение на куче, което няма никаква идея защо го гледам така. (Не, че не знае защо, но е репетирал изражението многократно и вече го практикува съвсем изкусно.) Очите му казват:
„Добро утро. Защо ме обвиняваш още със ставането?“
— Пурко… — казвам аз с гласа, с който хората говорят, когато вече знаят отговора, но искат да чуят лъжата.
Пурко обръща глава. Леко. Много леко. На забавен каданс. Погледът му се спира някъде в далечината, върху въображаема точка на стената. Очевидно там се случва нещо изключително важно.
Започва разследването.
Проверявам под масата. Няма джапанка.
Под дивана. Няма джапанка, но има косми, които вероятно са от предишния век.
В коридора. Нищо.
В кухнята. Пурко идва с мен. Не защото иска да помогне. А защото може да има храна междувременно.
Връщам се в хола.
Пурко ляга. Отново. Същата поза. Същото спокойствие. Същото изражение на същество, което не просто е невинно, а е обидено, че изобщо го подозирам.
— Къде е джапанката? — питам аз.
Пурко се прозява. Бавно. Демонстративно. Прозява се така, сякаш казва:
„Тази пак ме занимава с глупости.“
Оглеждам внимателно. Забелязвам нещо. Малка следа. Улика от извършеното престъпление, жертвата е ранена. Почти незабележимо. Леко наръфано парченце. Минимално, но достатъчно за разследването.
Това не е „изчезване“.
Това е отвличане с участие на зъби.
Напрежението расте. Въздухът е тежък. Пурко става подозрително бодър. Започва да ме следи. Където и да отида, той е там. Не за да помага. А за да контролира. В един кратък момент той изчезва.
И тогава…
От другата стая се чува звук.
Шляп. Шляп. Шляп.
Бавно. Ритмично. С увереност.
Обръщам се.
И го виждам.
Пурко влиза в стаята. Гордо. Изпъчен. С походка на ветеран от война, който се връща с победа. В устата си държи изчезналата джапанка. Цялата. Почти невредима. Леко сдъвкана, но функционална.
Носи я като трофей.
Спира. Застава срещу мен. Поглежда ме право в очите.
В този поглед има всичко: победа, самочувствие и очакване на присъдата.
Опашката се движи леко. Не бързо. Не радостно. По-скоро като метраном на самодоволството.
— Ааа… — казвам аз. — Значи ТИ.
Пурко пуска джапанката на пода. Сяда до нея. Поглежда ме, после поглежда джапанката. После пак мен.
Изражението му е ясно:
„Да. Аз. И пак бих го направил. Не можеш да ми се скараш, нали!?“
Случаят е приключен.
Няма арести. Няма присъди.
Само една джапанка, която вече никога няма да бъде същата.
И едно куче, което спи спокойно след добре свършена работа.
Пурко: 1
Джапанката: 0
И пак ще ги оставя на пода.
Последвай ни: