История за котарака Трифон – разрушителя на клетки и психики
Да започна с малко предистория.
Осинових първия си котарак Зевс преди 10 години.
Тогава, като всеки нов (и заблуден) собственик, който още вярва, че е господар на своя живот, купих какви ли котешки артикули за Зевс, включително “някаква там” транспортна клетка.
После Зевс порасна. Не просто порасна…
Набъбна. Като месечно известие за ток през януари.
И аз, рационална и разумна личност, реших да купя по-здрава клетка.
Пише: до 10 кг. (Или поне така си спомням.)
Това ми звучеше като:
„Тази клетка ще издържи малко магаре, спокойно.“
И така живях години… в лъжа.
Появата на Трифон
Преди четири години осинових последния си (засега…) котарак — Трифон.
Е, ТОВА вече беше коте с амбиция за растеж!
Роди се пред блока.
Мръсничък. Целият в масло и прах.
Социален. С хора, с кучета, с котки. Имаше свой собствен поздрав към всеки.
Тип квартален батка, който още на първата среща ти вика:
„Брат, дай да живея у вас.“
Един обикновен ден. Аз прибирам кучето от разходка. Той влиза във входа подир нас.
Задържам входната врата на блока…
После тази на асансьора…
После пак на асансьора вече на петия етаж…
После вратата вкъщи…
Но важното е —
сам се настани! (Аз бях само портиер.)
Беше на 6 месеца и вече имаше житейски опит на пенсионер от панелен блок.
От уличен бандит до домашен буркан
С времето Трифон се превърна в абсолютен домошар.
Не просто домашен — ако имаше избор, щеше да си поръча тоалетна, купичка и пакет чипс до дивана и да приключи с ходенето завинаги. Личеше си и по кръглата форма, която беше оформил.
Освен това всяко излизане навън водеше до следната ескалация:
- рев
- дране
- театър
И кюфте не помага в тези моменти.
А Трифон обича кюфтета така както гларус обича пържени картофки на плажа, държани от разсеян турист.
Денят на апокалипсиса – малка клетка, голям проблем, още по-голям котарак
Отиваме на ветеринар.
Четвърта година. Рутинно. Спокойно. Нищо ново.
Напъхала съм Трифон в клетката, която взех за Зевс преди години – онази страбилната, здравата клетка.
Но тази година Трифон реши да го играе оперен певец (и акробат по-късно).
Започна с вокална загрявка.
После ария.
После соло с вибрато.
После вече пееше така, че хората започнаха да се чудят дали не се извършва екзорсизъм.
В чакалнята бяхме спукали няколко тъпанчета докато потеглим.
И тръгнахме. Излязохме през вратата. И тогава…
Мистър Кюфтак реши да направи пого в клетката.
Вратичката падна. Трифон се изсипа на паркинга като чувал с картофи.
Оказа се, че клетката била до 8 кг.
А той — 9.5 кг чиста паника.
Фаза: диво прасе
Следващата част ми е малко мътна.
Защото мозъкът ми мина на режим „Windows XP с прихванат вирус“.
Но общо взето протече по следния сценарий:
Трифон се мушва под една кола. Обграждаме го. Той се изшмугва и се засилва към страничния двор на клиниката.
Мъжът ми тръгва след него, но Трифон прави спринт (не знаех, че може дори), какъвто не съм виждала откакто бягахме към капанчето за сандвичи през голямото междучасие в училищните години.
Прескача вратата. Влиза в двора.
Мушва се в храстите. Красиво подрязани. Симетрични. Поддържани.
И започва най-абсурдната сцена. Шест човека дебнат един дебел котарак.
Храстът се движи. По дължината, където тича Трифон. Летят клонки и листенца.
Това съм го виждала само в анимационните филми.
Кълна се — ако не знаех, че е Трифон, щях да мисля, че ловим глиган от хорър филм.
Операция: Хвани Трифон
Издебнах го. Стрелнах ръка в храстите. Хванах го.
Той ме ухапа. Три пъти. Но не го пуснах.
Сега показалецът ми се сгъва като евтина сгъваема маса — почти, но не съвсем.
Но важното е — Шишкебапчето е при нас.
Основни изводи
Ще му трябва кучешка клетка.
И фитнес програма.
И психолог.
(това най-вече за мен)
И от мен да знаете — винаги проверявайте товароносимостта на клетката.
Днес за нас това е смешна история.
Тогава обаче беше преживяване на границата с инфаркт.
Последвай ни: