”Нова година – ново Аз” и един новогодишен фитнес
Има една традиция, по-желязна от сурвакането и по-популярна от баницата с късмети – новогодишното обещание: „Тази година влизам във форма!“
Всеки януари милиони хора по света, въоръжени с нови маратонки, анцуг и ентусиазъм, щурмуват фитнесите. Аз, разбира се, не правя изключение.
На първи януари още дъвчех сарми от масата, но на втори вече бях нов човек. Поне на теория. Абонирах се за фитнеса – „три месеца напред, за мотивация“. Да, защото нищо не мотивира така, както факта, че си дал пари, които никога няма да си върнеш.
Така че запретвам ръкави – време е за малко новогодишен фитнес!
Голямото влизане
Появявам се във фитнеса – нови обувки, нов екип, бутилка вода, сякаш ще прекосявам пустинята. Влизам и… веднага ми става ясно, че съм на чужда планета.
Отляво – хора, които вдигат тежести, по-тежки от мен самата. Отдясно – група момичета, които изглеждат така, сякаш са излезли от модна фотосесия, а не слезли от бягащата пътека. Аз стоя по средата като герой в грешен филм – с енергията на „Баба ми отива за хляб“.
Бягащата пътека – капан за наивници
Качвам се на пътеката. Изглежда безобидно. Натискам бутона „старт“. Първо върви бавно – супер. Натискам още малко – и изведнъж пътеката решава, че съм хрътка на състезание в Дубай.
Опитвам се да изглеждам спокойна, но отвътре викам: „СТОП! НЕ МОГА ДА БЯГАМ ТОЛКОВА БЪРЗО, АЗ СЪМ КУЛИНАРНА (основно дегустатор при това) ДУША, НЕ СПРИНТЬОР!“
Съседът ми тича леко, с усмивка, като реклама на протеинов шейк. Аз приличам на човек, който е избягал от психиатрията и гони автобуса.
След две минути слизам от пътеката с усещането, че съм пробягала маратон. Поглеждам дисплея – 0,6 километра. Нещо в системата очевидно е счупено.
Гирите – коварни джуджета
Следващата ми спирка – гирите. „Е, какво толкова? Те са само по 5 килограма, това е като да носиш две торбички от магазина.“
Взимам ги.
Ръцете ми мигновено подават оставка. Все едно вдигам не метални гири, а концентрирана тъга от понеделник сутрин.
Правя едно-две движения и вече усещам, че на следващия ден няма да мога да си вдигна нито телефона, нито лъжицата.
До мен някаква батка вдига щанга, тежка колкото малка кола. Усмихва се, провежда телефонен разговор със спокоен и равномерен тон и паралелно снима видео за Instagram. Аз пък съм в битка за живота си срещу две жалки гири и ако някой ми пише, ще трябва да отговарям с крак.
Уредите за мъчение
Решавам да пробвам онези сложни уреди, които изглеждат като част от Средновековна инквизиция. Сядам на един – не знам дали да дърпам, да бутам или да се моля.
Пробвам едно движение – уредът издава звук като изстрел от подводница. Всички ме поглеждат. Правя се, че това е било нарочно.
След три минути експериментирам с друг уред и успявам да си прищипя пръста. В този момент официално разбрах, че спортът не е за всеки, особено не за хора като мен, които предпочитат да вдигат тежести само ако те са пълни с храна, която по-късно ще компенсира положеното усилие.
Големият финал
След час „тренировка“ аз вече бях прегряла, изтощена и леко травмирана. Всъщност единственото, което натренирах, беше… самочувствието си.
Излизам от фитнеса горда, сякаш съм грабнала олимпийско злато. „Ето, направих го! Аз съм спортуващ човек!“
Мозъкът ми тихо напомни: „Да, ама ще дойдеш пак чак другата година, точно на 2 януари, когато пак решиш, че трябва да станеш нов човек.“
Истината за новогодишните обещания
Факт е, че 90% от новогодишните фитнес ентусиасти изчезват след първите две седмици. Остават само твърдите ветерани – онези, които идват през юли, август и ноември.
Аз, разбира се, не съм от тях. Моето членство остана да виси – символ на това, че понякога плащаш не за да спортуваш, а за да имаш алиби пред съвестта си.
Последвай ни: