Агент Пурко провежда нощна операция
Едни хора спят непробудно.
Втори спят леко.
А трети хора живеят с куче и са приели факта, че сънят е пожелателна опция (и желанието не принадлежи на теб), а не гарантирано човешко право.
Аз съм от третата група.
По-конкретно – живея с Пурко.
(И Флопси. И Т-Рекс. И 6 котки.)
Но да се върнем на Пурко. Тази нощ той е главния виновник…така де – главния герой.
На пръв поглед Пурко изглежда като нормално, дори чаровно, куче. Черен, сладък, домашно отгледан, специалист по лежане на дивана и професионален дегустатор на всичко, което случайно падне на пода.
Но това е само фасадата. Върхът на айсберга. А отдолу се крие същество с изключително силно развито чувство за драма.
Една нощ… около три часа, когато всичко беше вече притихнало. Няма коли. Няма хора. Дори котките навън вече са приключили със социалния си живот и са се прибрали да спят.
Аз също спях. Даже не просто спях. Бях достигнала онова специално състояние, в което човек вече не лежи върху възглавницата, а се е слял с нея на атомно ниво.
БАУ!
После още едно.
Бау!
И още едно.
Бау!
Бау! Бау! Бау! Бау! Бааау!
Не беше нормално лаене.
Не беше и предупредително лаене.
А лаене от типа:
„СТАВАЙ ВЕДНАГА! ЗОМБИ НАШЕСТВИЕ! ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЪЩО СА ТУК – ИЗЯДОХА ВСИЧКИ БАНАНИ И СЕГА ПОЧВАТ ДА ХРУПАТ КОСТЕНУРКИ! ЦИВИЛИЗАЦИЯТА СВЪРШВА! БЪРЗО!“
Скочих от леглото толкова бързо, че за секунда дори не знаех коя година е. Сърцето ми биеше като барабан на рок концерт. С аритмия демек.
Първата ми мисъл беше, че някой се опитва да влезе у дома.
Втората беше, че може да са двама.
Третата беше, че вероятно са въоръжени и аз ще се наложи да защитавам животните с предмети, закупени от кварталното “левче”.
Докато мозъкът ми прескачаше между различни сценарии, Пурко продължаваше да лае така, сякаш лично е открил международна престъпна организация в коридора.
Грабнах първото нещо, което намерих – нощна лампа във формата на глобус. Не е идеалното оръжие.Но в три през нощта не подбираш особено.
Тръгнах предпазливо да проверявам…
Първо коридора и входната врата. Рисковите зони. Нищо.
После кухнята и трапезарията. Пак нищо.
Светнах всички лампи.
Огледах прозорците – затворени.
Вратите- заключени..
Стълбището – празно.
Нямаше престъпници.
Нито извънземни.
Нито пък зомбита.
Нямаше дори подозрителен таралеж. (Но това е друга история)
Само аз. По тениска и шорти на овце. С разрошена коса.
Въоръжена с лампа глобус.
А Пурко продължаваше да настоява, че ситуацията е критична.
Започнах да го следвам.
Мина през коридора. После през кухнята. После спря. Пред купата си.
Погледнах купата.
После него.
После пак купата.
Празна!
Тоест имаше около три гранули на дъното.
Очевидно количество, което според него се класифицира като нехуманно отношение.
Той отправи поглед към мен. Същият поглед, с който хората гледат служител на дюнерджията, когато им каже, че лютия сос е свършил.
А след това килна глава настрани и погледа се превърна в:
„Най-после дойде. От половин час се опитвам да се свържа с отговорния отдел.“
Пурко не беше вдигнал тревога заради опасност.
Не беше защитавал дома.
Не беше предотвратил обир.
Той просто беше решил, че е време за нощна закуска.
И понеже купата не отговаряше на неговите високи стандарти за количество храна, беше предприел необходимите действия.
Разбира се, аз отказах да капитулирам веднага. Направих опит за демонстрация на психическо надмощие.
„Пурко, три часа е. Не може така!“
Той ме погледна.
После купата.
После пак мен.
Явно не беше впечатлен от аргумента.
Допълних:
„Нормалните кучета спят по това време.“
Поглед.
Купа.
Поглед.
Купа.
Дискусията очевидно беше приключила.
Наложи се да сложа малко храна. Само малко. Колкото да няма революция.
Пурко веднага се хвърли към купата и започна да яде с ентусиазма на пъргава баба, тичаща по стълбите на панелен блок, чиято съседка преди малко е звъннала по телефона, за да ѝ каже, че наемателката от втория етаж се прибира с мъж, който не са виждали досега.
Гледах го и се чудех как е възможно същество, което преди няколко часа е вечеряло, да се държи така, сякаш не е виждало храна от миналата Коледа.
Но собствениците на кучета знаят. Кучетата имат специална логика. Те могат да лаят по листо. Да се уплашат от прахосмукачка, но да се опитат да захапят косачка. Да се опитат да изядат чорап, но да избягват ожесточено обезпаразитяващото си хапче, дори то да е с вкус на бекон.
Кризата беше овладяна. Пурко доволно се върна към леглото. Завъртя се три пъти. Въздъхна. Пръдна. И заспа.
Все едно нищо не се е случило. Все едно не беше мобилизирал половината къща заради няколко липсващи гранули.
Аз останах будна още половин час.
Гледах тавана и размишлявах.
Някъде по света има кучета пазачи. Кучета спасители. Кучета полицейски служители. Кучета, които откриват наркотици и издирват хора.
Аз имам Пурко. Специалист по ранно предупреждение при недостиг на вечерна дажба.
Ако някога посред отново нощ чуя истерично лаене от кухнята, вече няма да си мисля за крадци.
Вече знам:
Националната сигурност може да почака. Но купата на Пурко – никога.
Последвай ни: