Аз съм злата стопанка. Така поне пише на чантата ми. И да, правилно сте прочели – „зла“. Защото, очевидно, когато крещиш на куриери, съседки и случайни хора в парка, които решават да галят чуждо куче без разрешение, веднага попадаш в категорията „жената-дракон“.
Добре. Да ви разкажа как мина вчерашната ни разходка.
Мисия „Парк“
Започна съвсем невинно. Аз, моето прекрасно куче (което, естествено, всички обожават) и ясната цел да стигнем до парка, да свършим каквото трябва, и да се върнем без излишни драми. Планът звучеше простичко, но аз трябваше да знам – животът рядко се подчинява на планове, особено когато имаш четириног партньор, който вижда всеки ден като екшън филм.
Още на първия ъгъл ни посреща детенце с крясъци „Кученцеееее!“. Моето куче, този златен ангел, сяда чинно и размахва опашка. Аз, от другата страна на повода, вече си представям как малката лепне сладолед по козината, а после аз трябва да къпя това морско чудовище до мен (превръща се в същинска Сцила докосне ли вода). Усмихвам се насила и казвам:
– Недей, че ще го разглезиш.
Детето ме гледа все едно току-що съм му изяла мечтите за Дядо Коледа. Родителите – също. И така от „злата“ стопанка ставам „жената, която мрази деца“. Отлично начало. Ако имаше класация за най-лош образ в квартала, аз вече щях да съм на първо място, със златен медал и фанфари.
Злата стопанка „парашутист“
Продължаваме. В парка, естествено, гълъбите решават, че днес е техният ден. Моето куче обича гълъби. Всъщност, не – то обича да ги гони, сякаш е част от тренировъчна програма на ЦРУ.
Аз викам: „Седни!“, кучето – „Да, да, след малко, само да им покажа кой е шефът!“. Хвърля се напред, а аз, вързана като парашутен войник, се влача зад него. Чувствам се като човек, който кара шейна, само че без шейна, без сняг и без контрола върху посоката. Публиката наоколо ръкопляска вътрешно. Една баба дори прошепна: „Горкото кученце, стопанката не може да го контролира.“
Горкото кученце?! Ако някой е за съжаляване, това съм аз – с ожулени колене и достойнство на минус. Честно казано, в този момент започнах да се чудя дали табелата „зла стопанка“ не е малко несправедлива. По-правилното би било „измъчена, леко отчаяна, но упорита стопанка“.
Йоркозавър
След гълъбната война решавам, че заслужавам кафе. Сядам на една пейка с картонена чаша. Моето куче – кротко до мен, ангел небесен. Идилия. Толкова идилия, че почти си повярвах, че може би денят ще се обърне към добро.
Докато една мацка не се приближава с йорки, облечено в пуловер по-скъп от моето зимно палто. „Оооо, колко е сладичък вашият! Може ли да ги запознаем?“
Кадър 1: моето куче гледа спокойно.
Кадър 2: йоркито започва да лае, все едно вижда края на света.
Кадър 3: аз се опитвам да задържа моето, което се въодушевява (явно харесва да му се карат, би излязло отличен въпруг от него) и естествено чашата с кафе се разлива върху мен.
Аз – с мокър панталон, кучето – невинно, йоркито – крещи, стопанката му – шокирана.
„Извинете“, казва тя.
„Всичко е наред“, отговарям аз с тон, който може да замрази вулкан.
Завръщането
На връщане решавам, че ще бъде тихо. Няма деца, няма гълъби, няма йоркита. Само ние двамата. Вече съм почти спокойна, когато един (знам го тоя, за съжаление) решава да извика:
„Ей, колко е добро това куче! Ама стопанката му изглежда ще експлоадира, хахаха!“
Да, усещам се като къркорещ булкан. Ако знаете какво преживях за последните 40 минути, и вие щяхте да гледате така. Сигурно съм изглеждала като жива реклама за успокоителни – просто още никой не ми е предложил договор за участие.
Думи с последни сили
Прибираме се. Кучето скача на дивана и заспива като невинен ангел. Аз стоя в коридора, с остатъци от кафе по дрехите, и си мисля:
„Може би наистина съм злата стопанка. Но някой трябва да бъде злодеят в тази история. И очевидно това няма да е пухкавото същество, което печели сърца, докато аз губя нерви.“
Така че, да – аз съм злата стопанка. Но истината е, че някой трябва да пази този наивен косматко. Без мен, неговата приказка щеше да е много по-кратка. А и честно казано, признайте си – всяка приказка има нужда от злодей.
Последвай ни: